Белоградчишките скали – мит и реалност - Форум
[ Ново съобщение · Членове · Правила на форума · Търси · RSS ]
Страница 1 от 11
Форум » Български фолклор » Легенди и предания » Белоградчишките скали – мит и реалност
Белоградчишките скали – мит и реалност
remixa_mДата: Сряда, 29.01.2014, 23:26 | Съобщение # 1
Генералисимус
Група: Администратори
Съобщения: 29
Награди: 0
Репутация: 0
Статус: Offline
”Задължителни дестинации” е рубрика, в която ще представяме на вашето внимание всички онези райски кътчета от красивата ни родина, които заслужават да бъдат посетени и които по някакъв начин са свързани с българската история. Голяма част от тях са познати на всекиго, но ще се постараем да посочваме и не дотолкова популярни дестинации. Очакваме вашите предложения за рубриката!



Никоя обиколка из многобройните забележителности на България не би била пълна без да се посетят величествените Белоградчишки скали. Те са една от най-популярните (и то с право!) туристически дестинации у нас. Свидетелство за силата и безкрайния разум на природата, скалите са будили удивлението на много поколения преди науката да успее да обясни техния произход. Днес мистерията около формирането на скалните образувания е разбулена, но за наше щастие голяма част от легендите за произхода им са съхранени. Ще отдадем нужната почит на делото на природата, като споменем как тя е изградила тези чудеса на естествената архитектура, но ще в разказа ни ще засегнем и преданията, тъй като те е съществена част от българския фолклор и освен че са много увлекателни, са и огледало на мирогледа на нашите предци. Нека започнем!



Белоградчишките скали са огромно скално образувание. Високи 200 метра, те се простират на площ от над 90 км2. Намират се в западната част на Предбалкана в близост до гр. Белоградчик. Историята им води своето начало 230 млн. години назад в миналото, когато в този район са се натрупали песъчливо-мергелни скали. По-късно биват покрити с вода. Вследствие на милионите години наслагване на варовици и по-нататъшното нагъване на земната кора, са се изградили формите, които виждаме днес. Освен причудливите образувания, действията на стихиите са изградили и множество пещери, като броят им надвишава 100! Скалите са разделени на три основни групи – Фалковска, Централната и Збеговската, като Централната е най-голямата между тях, а всяка скала от всяка група си има свое име, пряко свързано с нейния облик или друга по-забележителна нейна характеристика. Целият потенциал на това разнообразие от природни скривалища и убежища е бил разпознат още от древни времена и скалите дълго време са служели за отбранителна крепост на населяващите ги хора.



Макар и предшествениците ни да са открили бързо прагматичната страна на това природно богатство, те не преставали да бъдат запленени и озадачени от него. Търсели са всякакви обяснения за него, съчинявайки различни истории, които днес са запечатани в народните предания. Всяка скала носи своята легенда.

Момина скала (Фалковска група), както подсказва името й, е оприличена на глава на млада девойка.

Няма легенди около наименованието на Пчелен камък (Фалковска група). Неговото име е свързано с далеч по-проста причина. Той е кръстен така заради кошерите на диви пчели, които се намират там.

Легендата за Боров камък (Фалковска група) разказва, че по него момците от региона измервали своята смелост и сила, като правели надпревари помежду си за това кой ще се изкачи най-бързо по него. Победителят ставал войвода и взимал за жена най-хубавата девойка. Овчарят Божан отдавна копнеел за красавицата Елка, обаче в щастливия ден, когато преварил всички в изкачването на скалата, разбрал, че Елка била отвлечена от турци. Така той всеки ден изкачвал своето стадо до върха на скалата, която гледала над турския чифлик, и свирел на кавала си скръбни песни за своето либе. Веднъж, потънал в своята тъга, Божан свирел на кавала си и не отвърнал на зова за внимание на овена на своето стадо. Силното животно не останало доволно и искало да накаже своя пастир, затова се засилило и бутнало Божан от скалата. Двамата полетели надолу към пропастта, а овцете, верни на своите водачи, се втурнали след тях. Така Божан и цялото стадо осъмнали мъртви в подножието на Боров камък.

В близост до него се намира Орлов камък (Фалковска група). Смята се, че това място някога било дом на всякакви диви животни, но най-величествени и горди от тях били орлите. Обаче в местността се заселило племе, което започнала да ловува дивите птици. Жрецът и останалите старейшини на племето казвали, че не бива да се ловуват орлите, тъй като се кланели на бог орел и това било грешно, но самонадеяните младежи не се вслушвали в тези слова. Веднъж на един от младите, наречен Властимир, се присънил богът орел и го предупредил, че много голямо нещастие ще сполети племето, когато то излови и последния орел. Властимир пренебрегнал предупреждението и заедно с останалите продължили да убиват птиците. Така един ден, когато ятото значително намляло, младите отново излезли на лов, обаче стрелите им, насочени към орлите, се обръщали към тях самите и младежите един по един падали мъртви. Стрелата на Властимир се обърнала срещу него и в предсмъртните си мигове той признал пред своя брат Станимир за голямата си грешка. Станимир се върнал при племето и разказал за гибелта на другарите си. Тогава жрецът наредил да се започне молитва за прошка към стария бог орел. Три дни племето се молело и на третия се явил най-младият от орлите с перо в уста. Жрецът взел перото за знак за прошка, но казал, че повече орли няма да се появят в небето над скалите. Така и станало. Само Орлова скала останала за спомен за могъщите птици, които хората от племето пропъдили от своите земи.

На мястото на скалите навремето имало девически манастир. В него като монахиня служела приказно красивата девойка Витиня. Красотата й била толкова голяма, че навред се носела мълвата за нея. Така разказа за момичето стигнал до ушите на римлянина Анотнио. Той отишъл да дири хубавата българка в манастира. Не след дълго между тях пламнала любов и колкото и да я криели, накрая Витиня забременяла и така те се издали. За своето срамно дело красавицата била прокудена от манастира заедно със своето дете. Докато с хули изпращали Витиня от манастира, се появил Антонио на бял кон, молейки за прошка за своята любима. Тогава земята се разтресла, манастирът се сринал до земята, а Антпнио, монасите и Витиня с детето си се вкаменили. Така според легендата са се образували скалите Мадоната, Конникът и Метохът (всичките в Централната група).

История за хубава българска девойка стои и зад друга част на Белоградчишките скали. Според фолклора по тия места живяла Латинка дъщеря на местен златар. Тя се учела в селското училището, където я забелязал дервиш Абдията. Обезумял от любов по нея, само за нея мислел, само тя му била на ума. Ала Латинка имала друг любим – снажният момък Милотин. Гледал с луда ревност Абдията как ученичката се среща с момъка и кроял лукави планове как да я направи своя. Знаел, че няма да може да пребори силния младеж и затова прибегнал до лъжи. Дервишът наклеветил момъка в големи злини пред баща му. Така Милотин бил въдворен, а като станало време да се срещне Латинка със своя любим, дервишът отишъл на негово място. Тя дошла на мястото на срещата, а за нейн ужас иззад скалите изскочил полуделият от страст турчин. Хукнала да бяга девойката, а той след нея. Знаела, че някъде из скалите живее мечка стръвница, ала по-скоро на мечка щяла да се даде, отколкото на турчина. Тичала дълго, а след себе си чувала стъпките на наближаващия дервиш. Изведнъж пред нея се изправила човекоядната мечка. Замолила се Латинка господ да я превърне в камък, че да не я хване турчин и да се спаси от мечката. Молила се, молила се и чудото станало! Така на място застинала Латинка, а и всичко в околността. Така се появили скалите Ученичката и Дервишът. А Милотин останал дълго време да ридае за загубата на своето първо либе.

Скалата Велкова глава (Централна група) разказва историята на смелия хайдутина Велко. Веднъж седели турците в кафенето на Селим и беят разказвал как ранил българския хайдутин. В този момент запленените от разказа турци не усетили, че в кафенето влязъл човек. Новодошлият изслушал разказа, пред който ахкали турците, и като свършила историята, попитал бея дали е истина, че вторият оставил голям белег на хайдутина. Тогава мистериозният новодошъл отишъл до бея и дръпнал ризата си, а на рамото му се оголила голяма кървава рана. Беят понечил да отговори, но се стоварил мъртъв на земята преди да успее да пролълви и дума, а останалите турци онемели от страх. А на вратата се появил цял отбор млади момци. При вида на Велковата дружина с пищови в ръце, турците хвърлили кесиите си в краката на хайдутите. Велко грабнал кесиите и потеглил с дружината и с конете си, а след себе си сипел турските жълтици на българите от селото. За да напомня това щедро дело, днес се издига гордо Велкова глава.

Скалата Кукувицата (Централна група) пък носи своето име, понеже когато преминават през нея ветровете, се чува звук досущ като кукувича песен.
Близнаците (Збеговска група) пък разказват за тримата сина на Радул и Благуна. Добри хора били Радул и Благуна – богати, но много щедри, всеотдайни и гостоприемни. Всичко имали, но единственото, което им липсвало, за да са напълно щастливи било да си имат рожба. Молели се двамата ден и нощ да ги надари Господ с дете и накрая той чул техните молитви. Дошла веднъж една старица на тяхната врата, да моли за храна и подслон. Тъй като били много щедри души, те я приютили и не след дълго тя разбрала за голямото им страдание. На тръгване от дома им тя дала на Благуна специални билки, които носела със себе си. Не след дълго билките подействали. Благуна забременяла и подир няколко месеца се родили трима здрави сина близнаци. Нарекли ги Камен, Стамен и Драгой. Пораснали големи, здрави мъже, ала намерило се кой да завиди на щастливото семейство. Тримата боляри от селото не можели да понесат чуждото щастие и скроили пъклен план да упоят Радул и да убият него и трите му сина, за да заграбят богатството му. Така се и случило, с помощта на Радуловия брат болярите постигнали своя ужасен план. Убили Радул, Благуна и трите им сина, но в близост до дома им се издигнали скалите Близнаците. Скалите виснали над главите на злосторниците и всеки ден гузните боляри трябвало да се изправят лице в лице със спомена за своята зла постъпка. Малко време се минало и те полудели от тази гледка и се споминали, а близнаците още стоят мълчаливо и гордо, за да пазят бащиния си дом.



Това са само част от легендите около мистичните Белоградчишки скали. Ние оставяме на вас сами да прецените дали да вярвате в тях или не. Вероятно някои от вас могат и да ни помогнат да ги допълним!
 
Форум » Български фолклор » Легенди и предания » Белоградчишките скали – мит и реалност
Страница 1 от 11
Търси: